По време на османското владичество (XIV–XIX век) българският народ успява да съхрани своята културна и национална идентичност благодарение на усилията на редица бележити личности. Те действат в различни области – духовност, просвета, революционна дейност и дипломация, а приносът им е основополагащ за Българското възраждане и последвалото Освобождение.
Духовни водачи и книжовници
Петър Богдан-Петър Богдан Бакшев (1601–1674) написва първата известна история на България, написана повече от век преди „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски.
Паисий Хилендарски (1722–1773) – авторът на „История славянобългарска„, която пробужда националното самосъзнание на българите и ги подтиква към съхраняване на езика, вярата и традициите си.
Софроний Врачански (1739–1813) – продължител на делото на Паисий, който разпространява неговата история и сам пише книги на разбираем български език. Подпомага развитието на новобългарската литература.
Неофит Бозвели (1785–1848) и Иларион Макариополски (1812–1875) – движещи сили в борбата за независима Българска православна църква, която се постига през 1870 г. с учредяването на Българската екзархия.
Просветители и книжовници
Васил Априлов (1789–1847) – основател на Габровското училище (1835), първото модерно светско училище в България.
Петко Рачов Славейков (1827–1895) – писател, поет, журналист и общественик, който се бори за национално възраждане чрез култура и просвета.
Любен Каравелов (1834–1879) – революционер и публицист, основател на Българския революционен централен комитет (БРЦК), редактор на вестник Свобода.
Революционери и борци за свобода
Георги Раковски (1821–1867) – баща на организираната българска националноосвободителна борба, създава първите български легии в Белград и подготвя военни кадри за бъдещото въстание.
Васил Левски (1837–1873) – Апостолът на свободата, изгражда Вътрешната революционна организация (ВРО), която цели национално освобождение чрез добре организирана вътрешна мрежа от комитети.
Христо Ботев (1848–1876) – поет и революционер, загинал начело на своята чета в борбата за освобождение.
Стефан Караджа (1840–1868) и Хаджи Димитър (1840–1868) – войводи, които организират чети срещу османската власт.
Георги Бенковски (1843–1876) – главен организатор на Априлското въстание (1876), което привлича вниманието на Европа към българския въпрос.
Панайот Волов (1850–1876), Захари Стоянов (1850–1889) и Тодор Каблешков (1851–1876) – активни дейци в организацията и провеждането на въстания срещу османската власт.
Дипломати и политически дейци
Марко Балабанов (1837–1921) – дипломат, участник в Цариградската конференция (1876), където защитава българската кауза.
Драган Цанков (1828–1911) – публицист и политик, който допринася за признаването на Българската екзархия.
Екзарх Антим I (1816–1888) – първият български екзарх, който отстоява независимостта на Българската църква и подпомага борбата за национално освобождение.
Благодарение на тези личности и усилията на целия народ, България успява да запази своята идентичност и да възкръсне като независима държава през 1878 г. Техният принос е огромен не само за България, но и за целия балкански регион, тъй като идеите за свобода и самостоятелност вдъхновяват и други народи.